Начало | Криминални досиета | Кой е Майер Лански

Кой е Майер Лански

Майер Лански винаги ще се помни с изказването си, че Синдикатът – подземният конгломерат от мафиоти – е по-могъщ от целокупната американска стоманена индустрия. Без значение дали наистина го е казал, или не, това вероятно е така. Организираната престъпност в Америка от 30-те до 80-те години на 20-и век представлява един огромен бизнес и Майер Лански е човекът помогнал за създаването му.
Криминални досиета 0 Прочетено: 4703 Кратка връзка
Размер на шрифта: Decrease font Enlarge font
Кой е Майер Лански Майер Лански

Много от фактите за Лански са спорни. Като например, дали той наистина е срещнал Бъгси Сийгъл и Лъки Лучано в един и същи ден? Вероятно не, но историята за това как синът на еврейски имигранти случайно се сблъсква със Сийгъл и Лучано, които се карали за услугите на една от проститутките на Лъки, все още се разказва.

Според легендата, Лански ударил Лучано по главата с някакъв инструмент и така спрял боя. Известните факти съвпадат с тази история – Лучано наистина бил собственик на няколко публични домове, а никой не спори, че Бъгси Сийгъл харесвал жените.

Но самият Лански никога не споменава тази история в своите биографии, а Лучано си спомня, че го бил срещнал като младеж, когато неговата банда се опитала да предложи насила протекция на малкия евреин, който смело му се опълчил.

„Добре, малкият“ – бил казал Лучано на дребния Лански. – „Получаваш безплатна протекция“.

„Заври си протекцията в задника“ - отговорил му Лански. – „Не ми трябва“.

И Лански, който никога не пораства повече от 1,52 м., се хвърлил да бие по-голямото момче.

„Повярвайте ми, той ми доказа, че наистина няма нужда от протекция“ – спомня си Лучано години по-късно. – „След Бени Сийгъл, Майер Лански бе най-коравият тип, който съм познавал през целия си живот, дори в сравнение с Албърт Анастасия или всеки друг от бруклинските главорези, за който мога да се сетя“.

Ако организираната престъпност може да се похвали със свой Златен век, то той несъмнено настъпва със спускането на Майер Лански в подземния свят, което започва с първия му залог в уличната игра на зарове преди началото на Първата световна война и свършва със смъртта му през зимата на 1983 г. Арнолд Родстайн – който наглася изхода от бейзболното първенство през 1919 г. – може да се нарече първият кръстник. Чарли Лучано специализирал в екшъна, Бени Сийгъл се отличавал с дързостта си, а Лепке Бухалтер умеел да тероризира врага, но Лански се издига над обикновените свади и се превръща в мозъка на организацията. Лучано е изгонен от страната и умира сравнително млад, Сийгъл и Родстайн са убити, а Лепке е екзекутиран на електрическия стол в затвора Синг Синг, но Майер Лански починал като богат човек в Маями, където бил известен като поддръжник на Израел и чест дарител на местната телевизионна станция.

Лански бил семеен човек, със съпруга, деца и брат. Той управлявал и законен бизнес, освен контрабандните си операции и рекети. Лански е един от малкото мафиоти, които успяват да сдържат страстите си и да избегнат светлината на прожекторите. Той предпочитал да живее скромно и да оставя мръсната работа на другите. Майер твърди в своята биография, че никога не е убивал човек, макар че косвените доказателства говорят друго.

Там, където мъже като Лъки Лучано и Лепке Бухалтер управлявали своите банди чрез стандартните мафиотски методи на насилие и страх, Лански се издига до върха на своята професия, защото е първият умел организатор и още по-важното – човек, който държал на думата си. Той бил мозъкът на Синдиката; неговият проницателен, аналитичен ум е отговорен за създаването на облика на един международен престъпен картел, който действа и до днес. Това е историята на Майер Лански, руският имигрант, който става известен като „Могула на Мафията“.

Легендата разказва, че някъде през 14-и век евреите били поканени да се заселят в тогава литовския град Гродно, намиращ се на границата с Полша, който вече се превръщал от малко аграрно селце в проспериращ търговски център. Литовците вярвали, че евреите, прочути като занаятчии и търговци, ще помогнат за развиването на общността им.

В Гродно, също както в други европейски градове, евреите били толерирани, докато обществото преуспявало, но антисемитизмът не бил непознато явление. През 17-и век руснаците, които взели властта над града, искали да изгонят евреите. В друг период православните свещенници заповядали на евреите да зазидат всичките си прозорци, които гледат към църквата. По-късно евреите получили забрана да говорят езика си. Еврейските деца понякога били отвличани от родителите си, за да бъдат отгледани като християни, или просто за откуп.

Евреите в Гродно страдали тежко под управлението на царете. Бизнес практиките им били ограничавани, а зайците им често били превръщани в мъченици от загрижените им съседи. До края на 19-и век мнозина евреи емигрирали под натиска на руския погром, изоставяйки домовете и имуществото си.

Сред тези емигранти бил и Макс Суховлански, който през 1909 г. оставил съпругата и децата си в Гродно и пресякъл Атлантика, за да построи нов живот в Америка. Две години по-късно десетгодишният Майер Суховлански и неговата майка, брат и сестра последвали Макс в Ню Йорк Сити. Макс бил спестил пари, за да доведе семейството си в Америка, работейки на пресите в текстилната индустрия.

Майката на Майер, Йета, е доминиращата фигура в младия му живот и той се стараел всячески да не я разочарова.

Йета Лански била готова на всичко за децата си. Тя гладувала, за да ги нахрани. Всяка седмица жената спестявала пари за приготвянето на чулент за Шабат – традиционно ястие от картофи, яйца, боб и зеленчуци. Когато семейството се замогвало, в чулента имало дори и месо, но в повечето случаи ястието се сервирало по вегетариански. Чулентът се яде студен, защото готвенето е забранено на Шабат.

В петък преди Шабат майката на Майер му връчвала чулента и той трябвало да го занесе в близката пекарна, защото семейството нямало достатъчно голяма фурна, в която да го изпече. Гордо носейки семейната вечеря и петте цента, с които да плати на пекаря, Майер минавал покрай малките магазинчета, сергии и игри на зарове, с които била осеяна „Деланси Стрийт“.

В един от тези петъци Майер решил да заложи петте цента в една от игрите. Макар никога преди да не бил играл хазарт, Майер често бил гледал с възхищение как ирландските и еврейски имигранти играят, разполагайки с несметни богатства, или поне така изглеждало в неговите неопитни очи. Уверен, че ще спечели и ще се върне вкъщи с много пари, Майер сложил залога си.

„Подадох парите на банкера, уверен, че ще спечеля – и за мое изумление ги загубих!“ – спомня си той години по-късно. – „Никой от останалите играчи не ми обърна внимание и аз си тръгнах, препъвайки се. Дълго време отлагах прибирането си вкъщи… чувствах се по-зле от престъпник. Бях разочаровал семейството си“.

На този Шабат нямало да има чулент. Моментът бил повратен в живота на малкото момче.

„Аз наистина бях съкрушен от начина, по който бях предал семейството си, но повече от всичко ме тревожеше загубата на парите“ – казва той. - „Онази нощ, преди да си легна, аз се заклех, че един ден ще бъда победител – ще ги бия всичките“.

Майер започнал да наблюдава игрите повече от всякога, твърдо решен да научи тайната. Той забелязал, че разни мъже често спират край ъгъла, на който се играе играта, и събират парите от банкера. Той също забелязал, че банкерите използват подставени лица, които да привличат играчи.

„Държах си очите отворени и скоро разбрах триковете“ – казва Лански. – „Тогава реших, че отново е време да опитам късмета си. Този път знаех правилата и разбирах точно как го правят“.

Този път той спечелил и повече никога не му се наложило да залага парите за чулент.

Лански завършил училище през 1917 г. Баща му му намерил работа като чирак в една работилница.

Началникът на работилницата бил възхитен от сръчността му и му казвал, че има златни ръце и след 20 години ще може да изкарва по долар на час. Тогава Лански работел по 52 часа седмично, за 10 цента на час. За младежа, който изкарвал повече с няколко хвърляния на зара, било немислимо да чака 20 години, за да се издигне в кариерата. Майер знаел, че никога няма да стане „професионален работник“. Той получавал най-важното си обучение след работа, когато заедно с един негов ирландски приятел работел като събирач на дългове за играта на зарове, оперирана от Юди и Уили Албърт.

За няколко кратки години Лански се прочул като събирач на дългове, който прибягва до насилие за определена цена. Той се сблъскал с полицията за първи път през 1918 г., когато бил обвинен в углавно нападение, но жалбата срещу него била оттеглена. Лански бил арестуван отново скоро след това, този път за нарушаване на обществения ред, за което бил глобен с два долара.

През 1921 г., година след приемането на Акта на Волстед, с който се въвежда Сухият режим, Лански напуснал работилницата завинаги.

Бандата на Бъгс и Майер

За да се защитят от ирландските и италиански банди, Лански и приятелите му трябвало да организират свое собствено дружество за протекция. В периода между 1914 и 1920 г. към Майер и неговия по-малък брат Джейк – който бил пълна негова противоположност: огромен на ръст и бавен на ум – се присъединили Майер „Майк“ Уосел, Ред Ливайн, Табо Сандлър и Док Стачър, който щял да се превърне в дългогодишен приятел на Лански. Междувременно, Майер Лански се запознал и станал близък приятел с още един човек, който щял да го придружи по пътя му до върховете на Синдиката.

Двамата тинейджъри Лански и Бени Сийгъл се срещнали на един уличен ъгъл в мизерния Долен Ийст Сайд в Манхатън. Те били въвлечени в някакво сбиване, в което бил изваден и изпуснат пистолет. Лански видял как Бени се докопва до оръжието и го насочва към един от биещите се. Точно, когато се дочули полицейските сирени, Лански ударил ръката на Сийгъл и го принудил да пусне оръжието. Двамата избягали заедно.

Въпреки това бурно начало, Лански и Сийгъл бързо станали приятели и скоро се превърнали в диктаторите на квартала. Майер без съмнение бил мозъкът, а Бъгси мускулите на операцията. Бени, най-младият член на бандата, бил известен на улицата като „дивак“. Той бил буйна глава: луд като дървеница (bedbug), което му донася прякора, който той намразва.

Момчетата на Бъгс и Майер се отнасяли еднакво с всички. Те обичали да разтърсват както еврейските лихвари и магазинери, така и ирландските и италиански собственици на заведения и комарджии. Никой не бил в безопасност от бандата.

Бандата била много активна и в кражбите на коли и криела плячката си в един гараж под наем.

За членовете на подземния свят от началото на 20-те години той бил известен само като А. Р. (Ей Ар) или „Мозъка“. Неговото име е Арнолд Родстайн и в годините преди Сухия режим той бил безспорно най-могъщият гангстер в Съединените Щати.

Той се движел както с убийци, така и с политици, и като че ли не съществувал проблем, който не би могъл да разреши – включително и уреждането на мачове в Световните серии по бейзбол през 1919 г.

А. Р. се сдобива с богатството си, сключвайки сделки и възползвайки се от възможности. Подобно на един модерен спекулант-капиталист, той финансирал хората, идващи при него с рисковани идеи. Освен това умеел да надушва добрия залог, както в хазарта, така и на улицата, и имал усет към младите гангстери с потенциал.

В началото на 1920 г. А. Р. открил един лесен начин да направи много пари.

През януари влязла в сила 18-ата поправка в Американската конституция, с която се дава началото на „великия“ социален експеримент, известен като Сухия режим. Също като много други, и Мозъка знаел, че тази поправка няма да спре хората да пият, а само ще пренесе търговията с алкохол в подземния свят. Законът за търсенето и предлагането диктувал, че вследствие на това цените на спиртните напитки ще се вдигнат до небето и Мозъка бил твърдо решен да дирижира доставките.

Но А. Р. не обичал да си цапа ръцете. Той имал нужда от партньори. Мозъка търсел хора, които са достатъчно умни, за да осъзнават, че все още съществува пазар за висококачествен, скъп алкохол, и са достатъчно корави, за да оцелеят в кръвожадния свят на контрабандата. Родстайн знаел точно къде да намери такива мъже: той се спрял на двамата изгряващи гангстери от Манхатън – Майер Лански и Чарли Лучано.

Родстайн поканил Лански в своя впечатляващ апартамент в хотел „Парк Сентръл“, където двамата вечеряли и провели един шестчасов разговор за бъдещето. А. Р. искал Лански да се включи в бизнеса с контрабанда на алкохол. Мозъка провел подобна среща и с Чарли Лучано.

За разлика от другите контрабандисти, които търсели бързите пари, продавайки джин-менте, Родстайн възнамерявал да създаде цяла контрабандна мрежа, която да продава само най-добрия и скъп алкохол.

Той установил контакт с производители в Шотландия, които му продавали първокачествен скоч, който отивал при един от неговите подчинени във Филаделфия, Ървинг „Уекси“ Гордън. Оттам, с дистрибуцията на алкохола се заемал Лъки Лучано.

Родстайн не позволявал на хората си да разреждат скоча с евтин спирт и им забранявал да се мамят един друг в цената. Пренебрегването на заповедите му носело сигурна смърт. Родстайн, Лански, Лучано и Гордън създали мрежа за дистрибуция на алкохол, която ги направила много богати мъже.

Оригиналният скоч им носел по около хиляда долара на сандък, който те купували за 25 долара.

Естествено много пари отивали за смазването на държавния апарат. Редовните доставки на алкохол изисквали контрол над митниците и федералните агенти. Това струвало пари. Скоро те купили бутилираща компания, която да произвежда бутилки, приличащи на оригиналните, печатарска компания, която да печата етикетите на „Джони Уокър“, „Хейг енд Хейг“ и „Дюърс“, както и камиони. Много камиони.

С началото на Сухия режим Лански и Лучано, заедно с Бъгс, станали доста известни в подземния свят. Лучано вече бил привлякъл вниманието на двамата гангстери, които били основни съперници за титлата „Капо ди тути капи“ (Бос на всички босове). Джузепе Масерия и Салваторе Маранзано не много любезно се опитвали да накарат Лучано да се присъедини към техните групировки.

Но Лучано се дърпал, защото бил развил близка връзка с Майер Лански и разбирал добре неговото еврейско наследство, нещо което Масерия и Маранзано не били в състояние да направят. Те искали Лучано да зареже Лански и да поеме контрол над територията, управлявана от бандата на Бъгс и Майер.

Отношенията между Лучано и Лански били сложни и много необичайни за онова време. Масерия и Маранзано, които стояли начело на двете най-влиятелни италиански банди на Източния бряг, отказвали да имат нещо общо с всеки, който не е сицилианец. Те твърдо вярвали в старите традиции и методи: тайното общество Черната ръка, Камора и Мафията, които били донесли със себе си от Стария континент.

Но Лучано и Лански не позволили на тяхното различно етническо минало да застане на пътя на приятелството, партньорството и печалбите им.

Престъпната мрежа се разраствала и просперирала. Те купили лодки, с които да прибират товарите със скоч, и камиони, с които да ги превозват. Лански и Сийгъл въртяли доходен хазартен бизнес, а Лучано, за огорчение на неговия лейтенант Франк Костело и Лански, се превърнал в тежък собственик на публични домове. Бандата им ударила заложните къщи, лихварите и застрахователите, събирайки от тях такса за протекция.

Групата търсела начини да завърти парите си. Те купили една регистрирана букмейкърска операция, първата стъпка към онова, което щяло да се превърне в национален хазартен синдикат. По идея на Лански била създадена така наречената „Банка за подкупи“, с резерв от 5000 долара, които се изплащали от Костело на политиците и полицаите, които се съгласявали да обръщат глава на другата страна, когато си имат работа с бандата. „Банката за подкупи“ била инвестиция, която им се отплатила в дългосрочен план.

Междувременно, италианците и евреите от бандата на Лучано, Бъгс и Майер привлекли вниманието не само на Родстайн, но и на Маранзано и Масерия. Бидейки могъщ италианец, и въпреки резервите си, Лучано бил въвлечен в битката между двамата консервативни мафиоти. Като евреин, Лански можел само да стои настрана, да наблюдава битката и да се опитва да помогне на сицилианския си приятел. По-късно, когато Масерия бил победен и Маранзано наметнал мантията на Капо ди тути капи, Лански и Сийгъл щели да излязат на бял свят и, работейки рамо до рамо с Чарли Лучано, (който се сдобива с прякора „Лъки“ в Кастеламарийската война), щели да сложат началото на истинската организирана престъпност.

В Кастеламарийската война Маранзано и Масерия се атакували безпощадно в усилията си да обединят италианския подземен свят под ръководството на един единствен бос. Джо „Боса“ Масерия успял да привлече Чарли на своя страна само, за да види как Лучано го предава на Маранзано, когато балансът на силите се изместил в услуга на Салваторе. В замяна на помощта си в убийството на Масерия, Лучано бил награден с лейтенантски пост в новата подземна йерархия на Маранзано. Но Лъки нямал намерение да остава номер две за дълго. Скоро след като Маранзано станал Бос на всички босове, Бъгси Сийгъл и Бо Уайнбърг (дясната ръка на Дъч Шулц) нахлули в офиса му и го застреляли.

Лански и Лучано свикали събор на всички важни подземни лидери в Ню Йорк. Взаимствайки идеята от Джони Торио, който дава начален старт на Ал Капоне в издигането му в Чикаго, те предложили да бъде създаден слабо свързан Синдикат от банди. Те наблегнали, че това няма да бъде съюз, управляван от един бос, и никой не бил длъжен да дава властта си на другиго. Синдикатът, казали Лански и Лучано, щял да служи като корпоративно сдружение, което да спре междуособните кръвопролития, които отнели толкова много животи през последните няколко години. Синдикатът щял да бъде криминален картел, казал Лански.

С отстраняването на Маранзано Лъки и Майер тръгнали на турне от град на град, прокарвайки идеята си за Синдиката. Това очевидно било ново начало за подземния свят. Лъки, който благодарение на екстровертната си натура по-често попадал в светлините, отказвал да приема запечатаните пликове с пари, както повелявала старата традиция на Мафията.

„Старите традиции на Мафията вършат работа в Сицилия“ – казал той на мафиотите. – „Но ние сме в Америка. Идеята да сложите корона на главата ми е детска работа. Време е да пораснем. Всички ние ще работим един за друг, но всеки от нас ще отговаря за собствената си група“.

Нелегален хазарт

С края на Сухия режим Майер се ориентирал от контрабандата на алкохол към хазарта, който завинаги си остава първата му любов. Той никога не го изоставя наистина, а просто понякога насочвал вниманието си към по-доходоносното начинание за момента. Преди Акта на Волстед да бъде отхвърлен, Майер си докарвал по 10 000 долара на година, но с легализацията на алкохола, приходите му започнали да пресъхват.

За разлика от сега, през 1933 г. хазартът бил нелегален във всеки щат, с изключение на Невада – освен конните надбягвания, и в някои случаи кучешките. В Ню Йорк съществувала огромна подземна хазартна мрежа, но тя била плаваща почти във всеки смисъл на думата. Игрите се провеждали по ъглите на улиците, в задни стаички и в хотелски апартаменти. Но те рядко били постоянни. В много случаи игрите били подправени, но това не притеснявало техните ръководители, защото на следващия ден играта вече се премествала на друго място.

Ню Йорк обръщал сляпото си око към незаконния хазарт по време на августовските конни надбягвания в Саратога Спрингс, в горната част на щата. Спа курортът бил известен както със своите минерални извори, така и с хиподрума и казината си. Хиподрумът бил създаден още през Гражданската война и след нея собствениците на коне от Юга мигрирали на север през горещите летни месеци, донасяйки със себе си хазартните игри от поречието на река Мисисипи.

През 90-те години на 19-и век казината в Саратога си съперничели с най-бляскавите курорти в Европа. Двата основни хотела на главната улица, „Гранд Юниън“ и Юнайтед Стейтс“, били най-големите хотели в света.

Създателят на Джеймс Бонд Ян Флеминг базира действието в романа си „Диамантите са вечни“ около спа центровете и хиподрума на Саратога Спрингс – град, за който той нямал особено добро мнение. В книгата си Флеминг нарича Саратога „смрадлив град, но нима всички хазартни места не са такива“ и набляга на голямото влияние на мафията в курорта.

По времето, когато Майер Лански и Лъки Лучано били в позиция да повлияят върху пазара в Саратога, А. Р. вече управлявал курортния град. Той плащал на местните власти и бил докарал своите дилъри от Ню Йорк, но все още ръководел нещата по традиционния си начин, оставяйки истински мръсната работа на другите. Лански и Лучано били извикани, за да оправят нещата с местните политици, както и да отворят ресторанти и заведения. Под патронажа на Родстайн Майер, Сийгъл, Лучано и Костело се научили как да управляват бизнеса с хотели и казина.

Лански и неговите хора подходили към аферата с казината със същия размах, който показали в контрабандата на алкохол. Те знаели, че процентите са в тяхна полза, и че краткотрайните печалби от устроени игри не могат да надминат приходите от честна игра в казиното.

Малкият човек наел най-добрите дилъри и крупиета, които могъл да намери, и им давал заплата плюс комисионна – процент от оставеното на масата всяка нощ. Това насадило лоялност и карало дилърите да внимават повече в играта и да се наблюдават един друг.

В годините преди Втората световна война Лански бавно, но сигурно се сдобил с репутация, която привлякла най-влиятелните комарджии. Той си партнирал с Франк Костело и Джо Адонис в „Пипинг Рок“ – сграда в мавърски стил, излъчваща елегантност. Униформени служители паркирали колите на клиентите, а Костело извикал най-добрия готвач от своя манхатънски клуб „Копакабана“.

След като забил здраво зъби в казината на Саратога Спрингс, Лански започнал да се разраства. През 1932 г. той и неговият приятел Док Стачър се срещнали с губернатора на Луизиана Хю Лонг и му уредили банкова сметка в Швейцария, в която да постъпват по 3-4 милиона долара на година – сума, която мафиотите били готови да заплатят за привилегията да оперират казина в Ню Орлиънс.

Дълбоко впечатлен от този жест, губернаторът дал карт бланш на нюйоркските си гости. Откриването на прочутите „Блу Рум“ в хотел „Рузвелт“ и „Бевърли Кънтри Клуб“ дава началото на развитието на казината в цялата страна.

Напускайки Ню Орлиънс, Лански потеглил на север към Хот Спрингс в Арканзас, където прокарал подобна сделка и поставил като ръководител на операцията Оуни „Убиеца“ Мадън. Обстановката в Хот Спрингс била толкова луксозна и безопасна, че мястото се превърнало в популярно убежище за гангстери, укриващи се от закона.

Извивайки с финансови хватки мускулите на политиците, Лански продължил разрастването на своята хазартна империя в Кентъки и Флорида.

Флоридските „игрални зали“, както наричали незаконните казина, вдишали живот на измъчените общини в Холивуд, Халендейл и Опалока. Няколкото малки казина и бинго зали, разположени в окръг Броуърд точно извън областната граница с Маями, осигурявали на Лански перфектната база за една южна хазартна империя.

Добрите хора в окръг Броуърд обаче не били особено благосклонни към игралните зали, които типове като Майер Лански, Джими „Сините Очи“ Ало и Картофения Кауфман издигали в покрайнините на града. Често се случвало някой съвестен гражданин да се обърне към съда, искайки съдебно разпореждане за запор на имота, върху който оперира дадено казино. Собствениците на игралните зали трябвало да търсят друго място за операцията си, което създавало значителни логистични проблеми на Лански. Затова Майер изпратил своя брат Джейк в окръг Броуърд с един чувал пари.

Ходът му се оказал успешен и гражданите престанали да подават оплаквания.

Създавайки игрални зали от Саратога до Кий Уест, Лански привлякъл вниманието на най-различни държавни служители. На някои от тях давал подкупи, но други му били заклети врагове. Но най-могъщото правителствено лице, привлечено от Лански, дори не било американец. Става въпрос за бившия армейски стенограф Фулхенсио Батиста, който на два пъти грабва властта в карибската нация, намираща се на 145 км. южно от Маями.

През 1952 г., когато Батиста взима властта, Куба става известна като „Париж на Новия свят“. Европейци и американци се стичали на слънчевите плажове и танцували под горещите звуци на румбата, пиели дайкири и пушели пури. Хазартът в Куба бил на голяма почит. Но Батиста имал проблем. Хората смятали, че игрите са подправени и никой не играел. Туризмът започнал да страда, тъй като комарджиите подминавали кубинските казина, за да играят в по-честните пуерторикански клубове. Нещата за диктатора не изглеждали никак розово.

Батиста имал нужда да вкара малко честност в игрите си и затова се обърнал към Майер Лански. Президент Батиста назначил Лански за свой съветник по хазартната реформа и му дал пълномощия да прочисти всички измамнически игрални зали, като „Сан Суси“ и „Монмартр Клуб“.

Лански заминал за Хавана и незабавно се заел със задачата си, депортирайки нечестните крупиета и вкарвайки нови практики за предотвратяване на измамите.

Макар реформираният от Майер „Монмартр Клуб“ да бил най-модерното място в Хавана, той отдавна искал да отвори казино в елегантния хотел „Насионал“. Майер планирал да вземе едно крило от десететажния хотел и да направи там луксозни апартаменти за богатите комарджии. Батиста прегърнал идеята на Лански, въпреки възраженията на уважавани американци като Ърнест Хемингуей, и елегантният хотел отворил врати през 1955 г. Казиното пожънало небивал успех.

През същата пролет Лански започнал да работи по своето собствено казино – 21-етажна сграда, наречена „Ривиера“. Когато отворела врати, тя щяла да бъде най-луксозният хотел-казино в света извън Лас Вегас. „Ривиера“ бил вторият опит на Лански да построи хотел – предишният му опит със злополучния хотел „Фламинго“ в Лас Вегас, с който се занимавал неговият приятел и партньор Бени Сийгъл, все още му докарвал неприятни спомени…

Вегас

В средата на 40-те години положението в Ню Йорк ставало доста напечено за Бени Сийгъл. Той бил главният заподозрян в едно убийство и Майер Лански трудно успявал да го държи под контрол. Двамата все още били много близки, но Бени се мъчел под лидерството на Майер. Лански решил, че Бъгси трябва да се развива сам и го изпратил в Лос Анджелис, за да вкара тамошните операции под контрола на Синдиката.

Бени бързо се издигнал до върха на запад и започнал да разширява границите на Синдиката. Той вперил взор на изток към Невада и видял едно малко градче в южния край на щата, наречено Лас Вегас. Сийгъл не бил първият човек, който щял да построи хотел там, но бил първият мафиот, който осъзнал, че едно казино в Лас Вегас е равносилно на лиценз за печатане на пари.

В годините, през които Бени живеел на запад и се обграждал с изгряващи звезди, превземайки профсъюза на статистите в Холивуд, Майер и той останали в близки отношения. През 1943 г., подплатен с парите на мафията, Сийгъл се опитал да си купи партньорство от собствениците на най-модерното за онова време казино във Вегас „Ласт Фронтиър“. Собствениците обаче извадили на показ ходовете му и отказали предложението му. Вместо „Фронтиър“, Сийгъл и Лански сложили ръка на „Ел Кортез“, хотел и казино в центъра на града, който работел от няколко години и обслужвал местната клиентела и близката военновъздушна база.

Майер не споделял ентусиазма на Сийгъл по отношение на Лас Вегас. Той казвал на приятеля си, че градът е в „плачевно състояние“ и концентрирал вниманието си върху игралните зали във Флорида. Той направил инвестиция от 60 000 долара в „Ел Кортез“ и се превърнал в партньор в сянка, оставяйки Сийгъл да ръководи парада. Скоро след като купили казиното Сийгъл продал операцията и излязъл със 166 000 долара печалба.

През 1946 г., с разцвета на търговията с недвижими имоти в Лас Вегас, Бени убедил инвеститорите в „Ел Кортез“ да реинвестират в едно по-голямо и луксозно ново казино, което той щял да построи. „Фламинго“ – наречен на неговата приятелка Вирджиния Хил – щял да представлява една бляскава алтернатива на каубойските хотели като „Ел Кортез“ и „Ласт Фронтиър“.

Лански позволил на Сийгъл да реинвестира 650 000 долара от продажбата на „Ел Кортез“, купувайки 66 процента от казиното.

Бени си поставил срок до Коледа на 1946 г. за отварянето на новия хотел, но строежът се забавил, тъй като започнали да му хрумват най-различни идеи за подобряването на стаите. Това причинило огромни финансови загуби. Чаровният и царствен Бен Сийгъл бил напълно лишен от чувството за контрол на Майер Лански.

В Хавана, където лидерите на Синдиката се срещали тайно, заради изгнанието на Лучано, Лански бил принуден да каже на босовете, че цената за построяването на казиното ще надхвърли значително първоначално предвидения един милион. Майер признал, че завършването на „Фламинго“ вероятно ще струва на Синдиката около 6 милиона долара.

Синдикатът искал главата на Сийгъл, но Майер успял да ги умиротвори с обещания за огромни приходи от отварянето на хотела.

На срещата в Хавана останали доста неизречени съмнения. Мафиотите ставали подозрителни към честите „шопинг“ пътувания на Вирджиния Хил до Женева. Гангстерите вярвали, че Хил и Сийгъл крадат инвестираните в хотела пари и тайно ги вкарват в швейцарски сметки.

Това означавало, че Бъгси ще да бъде ударен в най-скоро време. Майер също го знаел и се опитал по-всякакъв начин да спаси приятеля си.

Той уговорил Синдиката да даде време на Бъгси да излезе на печалба до пролетта и заминал за Лас Вегас, за да се опита да влее разум в главата на стария си приятел. Бени бил натоварил Вирджиния Хил с декорирането на хотела и тя харчела парите му с завиден размах. Майер се върнал от Лас Вегас доста подтиснат.

„Нищо не мога да направя с него“ – казал той на Стачър. – „Той е толкова омагьосан от тази жена, че не може да разсъждава разумно“.

Лучано казал на Лански, че ако Бъгси не се стегне, той лично ще поръча убийството му.

Сийгъл успял да отвори казиното през декември 1946 г., но не и хотелската му част. Във вечерта на откриването си казиното загубило 75 000 долара.

Сийгъл удържал положението още две седмици, но накрая осъзнал, че ще трябва да затвори казиното, докато не завърши хотелската част. Лански отново спасил живота му, увещавайки Лучано да му даде нова отстрочка.

„Фламинго“ отворил отново врати през март и през май вече реализирал печалби. Това, за нещастие, не успяло да спаси живота на Бени. В средата на юни 1947 г. той бил застрелян в апартамента на Вирджиния Хил в Бевърли Хилс от неизвестен убиец.

Скоро след смъртта му двама мъже, които работели за Майер Лански, влезли във „Фламинго“ и обявили, че поемат нещата в свои ръце. Морис Росен и Гъс Грийнбаум били работили за Лански в Маями, Хавана и Ню Йорк, което дава голяма тежест на теорията, че вероятно самият Майер е поръчал убийството на приятеля си.

Той обаче отрича да има нещо общо със смъртта на Бени.

Израел

Религиозното възпитание и културното наследство нямали особено значение за Майер Лански, докато бил млад. Той не бил особено религиозен и празнувал Коледа с децата си, които нямали представа какво е да си евреин.

Но с времето еврейското наследство започнало да значи все повече за него. Той посетил Израел за първи път, когато бил почти на 60 години, и обиколката на Светите земи възкресила страстта му към неговата култура.

През 1970 г., преследван от полицията, подслушван от ФБР и наблюдаван на всяка крачка, Майер Лански решил да се присъедини към своя приятел Док Стачър в Израел. След като живял там няколко месеца, той решил да се възползва от уникалния имиграционен закон в страната – Законът за завръщането, според който всеки евреин в света има право да стане гражданин на Израел. Всеки евреин, с изключение на онези с „криминално минало, които биха могли да застрашат благополучието на обществото“.

Лански наел няколко адвокати, с чиято помощ да си осигури израелско гражданство. „Аз нямам криминално минало, което да застраши мира по какъвто и да е начин“ – писал той до вътрешния министър.

Нещата изглежда се развивали добре за него и втората му съпруга Теди, докато израелската преса не надушила, че Майер Лански, председателят на престъпния синдикат, е в Тел Авив. Фотографите преследвали семейството му, а вестниците пишели, че той възнамерява да продължи престъпния си бизнес в Израел.

В крайна сметка, когато премиер-министърката Голда Меир разбрала, че той има връзки с „Мафията“, тя се намесила в процеса по натурализацията му и той бил изгонен от страната.

От Израел Лански заминал за Цюрих, но бързо напуснал Швейцария, отправяйки се към Южна Америка. Той се опитвал да се движи с една стъпка пред ФБР, което искало да го арестува. Но Парагвай също не го приел и той бил качен на самолет с крайна дестинация Панама Сити Флорида. Този път Лански не можел да се измъкне.

Последни години

Веднага щом самолетът кацнал във Флорида, агентите от ФБР го арестували и го затворили, докато той не платил гаранцията си в размер на 250 000 долара. От затвора Лански постъпил директно в болницата – стресът от изминатите 13 000 мили от Тел Авив, през Южна Америка, до Флорида, си бил казал думата върху сърцето на 70-годишния Лански.

Федералният съд в Маями осъдил Майер Лански на една година и един ден затвор, заради неявяването му пред Голямото жури преди две години, когато той бил в Израел.

Скоро след това Лански бил съден за укриване на данъци, въпреки лошото му здраве и постоянната му нужда от кислород и медицински грижи. Този път съдебните заседатели застанали на негова страна. Междувременно той спечелил и обжалването на настоящата си присъда, успявайки за пореден път да се измъкне от лапите на закона.

Лански живял още шест години след последните си съдебни битки. През това време не загубил надежда, че някога ще може да се върне в Израел, дори само като турист. Но здравето му се влошавало все повече и на 15 януари 1983 г. мозъкът на Мафията Майер Лански починал в дома си от рак на белите дробове.

На хартия Лански не оставил почти нищо след себе си, но ФБР смята, че той е разполагал с над 300 милиона долара в тайни банкови сметки. Тези пари никога не са открити.

Източник: Kriminalnidosieta.com

Майер Лански
общо: | показване:
Captcha

Оценка на новината

5.00